Много е хубаво да имаш приятел, на който да можеш да разчиташ и в приятни и трудни моменти. Преди 2 години зимната ваканция ден преди Коледа се изсипа толкова много сняг, че покри всичко навън с бяла пухкава покривка. Хората се свряха в домовете си, а аз постоях ден, два затворен на топло, но постоянно се лепвах на прозореца и гледах колко е красиво навън и колко е великолепна планината. След като Дядо Коледа ме ощастливи с желания ми подарък ски екипировка, мама и татко ме изненадаха с още един подарък – ски ваканция с най-добрите треньори. Не можах да спя от вълнение. Станах много рано и веднага отидох да прозореца, нищо не се виждаше. Стомахът ми се сви от уплаха, да не би снегът да се беше стопил. Затичах се до банята, спънах се в нещо и се изтърколих. Надигнах се и се огледах, видях, че това са ски обувките, които ме чакаха като войници на стража. Измих си очите и отново се залепих на прозореца и видях, че навън има много гъста мъгла и много сняг. Това изобщо не ме стресна, толкова беше силно желанието ми да ходя на ски. Бързо се облякох, като никога закусих цели два сандвича и пришпорих мама и татко да тръгваме за автобуса. С такава скорост никога не съм се приготвял за училище. Усещането за нещо ново, ме зареждаше с много желание. А мама се пошегува, че е станало коледно чудо и през нощта съм се заредил със скоростта на светлината.

В автобуса имаше много деца. Чудех се с кого ли ще бъда в група и дали ще се сприятелим.  Пътувахме много шеметно. Представих си, че сме в совалка, която пробива облаците от мъгла. Когато нямаше завои, шофьорът превключваше на свръхсветлинна скорост и мъглата оставаше само спомен за нас. За да помагам за още по-бързото пристигане, и аз участвах в управлението на кораба. Натисках от време на време с крак предната седалка и превключвах скоростите. Пултът ми за управление беше дясната облегалка на седалката. Точно, когато много се бях съсредоточил в пилотирането, чух, че човекът до мен каза: „Нека да атакуваме звездата на смъртта.“ Обърнах се и видях, че моят спътник също играе на седалката и дори се опитва да синхронизира действията с мен. Усмихнах му се и се приготвих за стрелба.

Когато пристигнахме на ски пистата, аз се опитах да нарамя ските и щеките и продължавах да си представям, че съм пилот, който е кацнал на снежна планета, имам мисия и трябва да нося със себе си 2 джедайски меча. Огледах се и търсех момчето, което седеше до мен в автобуса. Затичах се към него и той също се отправи към мен.

– Ей, приятел, как се казваш? – попита той.

– Пи, а ти?

– Йо

Стиснахме си ръцете като истински междузвездни пилоти и се отправихме към мисията.

Екипировката ни беше повече от подходяща за терена – ски, щеки и тежки обувки, които не ни позволяваха да се отлепим от повърхността на снежната планета. Двата джедайски меча имаха ръкохватки и ни помагаха да стигнем до пистата. Чуваше се леко страшен виещ звук, който идваше от билото на планината и създаваше усещането за предстояща битка с нещо, което е непознато за нас. Йо се обърна към мен и каза:

– Ние сме добри и знаем какво правим, нали?

– О, да и още как. – самонадеяно отвърнах аз.

Стигнахме пистата. Треньорът ни показа упражнения за разгряване, а ние с Йо изпълнявахме всичко, но някак си по джедайски. Беше приказно. Направихме и няколко качвания по едно леко склонче от страни на пистата и така съвсем добихме смелостта, че не може да ни се опре нещо. Двата меча много ни помагаха в изкачването, но въпреки, че се опитвахме да спрем шума от вятъра, не успяхме да спрем виещия звук на вятъра.

Треньорът на качи на върха с влека, даде ни наставления по коя писта ще се спуснем и ни призова да се огледаме наоколо, за да видим цялата планина и нейната величественост – красива, но и зловеща. Аз забелязах, че от там откъдето идваше вятърът, мъглата беше толкова гъста като че ли беше създала щит на нещо, което се приближаваше с бърза скорост. Малко се стреснах и сърцето ми започна да тупти учестено. Изпуснах си каската и някак си тя се затъркалия надолу. Казах си, о, това дали не е лош знак. Погледнах Йо. А той гледаше планината някак победоносно.

На първо спускане треньорът ни инструктира да го следваме и да тренираме завои с успоредни ски. Всички в редичка започнахме да отработваме движенията. Беше малко трудно, защото за първо спускане не усещах добре наклона и тялото си. Докато се ориентирам къде да пренасям тежестта, кога завивам наляво или надясно. Треньорът ни спря и ни предизвика да направим индивидуално по няколко завоя. На всеки от нас даваше съвети, но и малко ни се караше, защото децата в моята група, също не се бяха адаптирали към тънкостите на завоите с успоредни ски. Очаквах моя ред и си мислех. Аз дали ще се справя и как ли ще ме оцени треньорът. Ако падна, ако не мога да стана. Започна да ми става някак притеснено.

Мъглата започна да ни настига. Мислите ми се пренасочиха към задаващата се опасност. Аз съм готов за битка. От дълго време тренирам вкъщи с джедайските мечове, имам щурмоваци, с които мерим сили си, а и чета книжки за различни бойни тактики. Усетих, че някой ме подбутна. Обърнах се и видях, че Йо ми каза:

– Хайде, твой ред е! Давай!

Тръгнах, малко се залюлях на втория завой, но една силна вътрешна сила ме обзе и започнах стремглаво да се спускам надолу. Въпреки моята скорост и смелост, мъглата ме настигаше и изведнъж бяла стена се издигна пред мен. Малко се притесних, но се опитвах да изрежа дупка с поглед в бялата стена и да видя останалите от групата къде се събираме. Стана тихо, много бяло и сумрачно. Загубих ориентация. Карах без да сменям посоката. Стигнах до храсти, които се предполагаше, че не трябва да стоят на пистата. Това беше знак, загубил съм се. Спрях и се огледах. Виждах само белота. Усетих студа. Преди да загубя ума и дума, чух хрущящия сняг и до мен се появи Йо.

– Знаех си, че си тръгнал насам. – каза той.

– Радвам се да те видя. – отвърнах аз и го попитах:

– Как разбра?

– Нали знаеш, силата е в мен и усещам къде са събратимите или поне карах само надолу, с надежда да те намеря. – усмихнато ми говореше Йо.

– Как ще намерим другите? Страх ме е.

– Повярвай в себе си. Не ти е първото каране на ски. Тази писта си я минавал и преди. Не мисли за невъзможното, а се отдай на разума. Помисли какви са извивките на пистата, спомни си как изглежда. Разсъждавай къде може да си сгрешил и в кой момент си тръгнал в грешната посока. – приятелски и спокойно ми говореше Йо.

– Искаш ли заедно да се справим като едни истински джедайски войни да се преборим с тази мъгла и тази грешна посока. – попита моя, ама наистина готин приятел.

Усмихнах се, този завой в разговора ме укрили. Трябваше да вляза в роля и да не се поддавам на страха си. Та ние наистина сме истински войни. В същото време се сетих и какво ни учеше треньорът.

„Ако се отделите, не променяйте местоположението си. Опитайте се да си припомните теренните форми на пистата или мястото, откъдето сте минавали. Не се поддавайте на страха. Овладейте емоциите си и се опитайте да вземете правилно решение. В такива ситуации волята е вашият приятел. Бъдете ѝверни.“

Когато треньорът ни говореше за волята, се чудех как така е наш приятел. Сега разбирам.

„Викайте, за да ви чуем и ако имате цветен шал, шапка или друго, размятайте като сигнализиращ флаг.“ – беше ни повторярял поне десетина пъти треньорът.

Йо застана до мен и каза:

– А сега нека да извикаме с боен вик и да уплашим мъглата.

Започнахме да размахваме мечове. Направихме силни прорези в бялата стена и успяхме да съзрем нашите приятел – треньорът. Не съм се радвал толкова много на учител до този момент. Но си давах сметка, че повече се радвах, че Йо е до мен и че успя да запали силата в мен. Огледах се и го видях, как се спуска до мен и ми се стори, че лети.

Провикнах се:

– Йо, ти май летиш. А той ми отвърна:

– Пи, не аз летя, а вярата ми, че можем да сме уверени и да се справим. Хубаво е, че сме в планината и че ни помогна това, че сме слушали за правилата в гората и че не се поддадохме на страха, студа и отчаянието.

Докато мислено се съгласявах с Йо, стигнахме до треньора и разказахме какво се беше случило. Той ни потупа по рамото и каза:

– Сега няма да ви се сърдя, защото сте реагирали както трябва. Подгответе се на обяд да разкажете какво е добре и какво не е добре да правите по време на ски. Вземете си поука и я споделете с другарите си.

Ние се спогледахме с Йо и си казахме полу на глас.

– О, да, трябва да се подготвим за съвета на джедаите и да вземем заедно мъдри решения.

Когато разказвах на мама и татко за случилото се. Те малко се притесниха, но татко каза:

– Браво, радвам се, че записахме сина ми при този треньор. Той е научил децата на планинските закони и базисни умения за ски ориентиране. Дал е възможност при такава случка децата да проумеят случилото се и да споделят опита и мислите си с останалите деца. Когато бях млад един мой учител ми каза, че овладяването на високи емоции, досегът с планината и преодоляването на премеждия правят хората по-приветливи и жизнерадостни.

Share this:

Leave a Comment

Your email address will not be published.