Пи стана сутринта с едно страхотно чувство, че му предстои страхотно преживяване. Седна на леглото и започна да си търси с краката топлите чехли, за да изтича бързо да банята.

На можа да ги намери без да поглежда надолу. Потърси по-настрани, опипвайки с палеца на крака на левия крак, а и ето бяха се сгушили до края на килими, сякаш им е станало студено през нощта и са се завили с ресните на килимчето. Дано денят да е прекрасен, си помисли Пи. Със сигурност неговият приятел Йо в тази ситуация ще се да каже: „Я стига, всичко зависи от теб, приятел.“ Въпреки това Пи хич не обичаше да започва каквото и да е с левия крак, защото си мислеше, че това му носи лош късмет.

Погледна бюрото си и видя сака, който бе приготвил грижливо вечерта, за да е готов за летния лагер. Усмихна се и отново усети привкус на наслада, че само след броени часове ще е пътува в автобуса със своите приятели.

Дали не забравих учебникът по математика и моливът, с който често пишеше толкова много редове докато стигне до отговора. Понякога ми се иска да съм самият молив, защото някак си моливът лесно си пише, а на мен често ми е объркано дали решавам правилно задачите и понякога се надявам, че моливът си знае работата.

Я да проверя дали съм взел молива. Почна да тършува разтревожено из сака. Претърси всички джобове и не го напипваше. Не трябва да го забравям, ще ми е още по-трудно. Вдигна поглед на горе и изведнъж видя, че моливът стоеше гордо в моливника, сякаш беше спечелил състезание по турнир по математика на световно ниво. Ще те взема и ще бъдем успешен тандем, си мислеше Пи.

Пътуването беше страхотно. Учителката ни разказваше интересни истории за градчетата, през които минавахме и за хората, които са занимават с чудновати занаяти. Искаше ми се така да ни разказва и за задачите, които трябваше да решаваме. Когато слушам за историята за хората, които месят хляб и правят човечета,  в които вярват, че ще им донесат благодат, някак си нещата оживяват в главата ми и запомням много неща. Чудно защо не ми излиза от главата от какво се прави хляба и колко важен е растежа на децата.

Автобусът спря за почивка на една зелена полянка с къщичка, която имаше много бисквитки като декорация и приличаше на къщичката от приказката Хензел и Гретел. Учителката ни предупреди, че лагерът е съвсем на близо, но с автобусът трябва да минем през заобиколен път. Спряхме за по една бисквитка и малко разтъпкване. Мигом се заиграхме и започнахме да се гоним. Аз и моите съученици бяхме много изобретателни и тръгнахме да се крием в горичката, която се намираше на близо.

В горичката имаше различни пътеки, някои бяха обрасли с храсти, които правеха криволичещи тунелчета. Колкото повече тичаш напред, толкова повече ставаше тъмно, но и в момента, в който решиш да се върнеш, изведнъж пред тебе се разстеля светлина, която ставаше по-ярка в далечината.  Други пътечки криволичеха и се в момента, в който се срещаха с други се сблъскваха и правеха  кръстопътища. Това до някъде ни затрудняваше, защото започвахме да се чудим на къде да поемем. При едно от кръстовищата се сетих за учителката, която беше споменала веднъж в клас, че когато се чудим как да решим задачата е добре да се върнем към основната формула, ако и това не помага да използваме логика.  На кърстопътчетата аз си казвах, ще тръгна на дясно. Знаете  защо.  Не обичам да тръгвам да правя нещата с левия крак.

Изведнъж стана тихо, ама много тихо. Обърнах се назад и не успях да видя моите съученици. Мина някаква бърза мисъл през главата ми, може би съм се загубил. Но веднага я изтрих от мислите си. Пак се сетих за учителката, която казваше, че ако се объркаме при решението на задачата е добре да се върнем и да започнем от начало. Как да се върна сега? Усетих, че сърцето започна да тупка учестено и краката да ми се подкосяват. Стомахът ми се сви на топка и всичко около мен стана прекалено тъмно. Клоните на дърветата се накланяха надолу и се опитваха да прошепнат нещо на храстите. Храстите се разчорляха и не виждах пътечката, по която тичах преди малко.

Започнах да вървя с гръб в посоката, в която не виждах клоните на дърветата и на храстите да заговорничат и вървях почти шлепешката в незнайна за мен посока.

Изведнъж гората свърши и пред мен се появи поляна, която беше обвита с мъгла. Бързо влязох в нея. Докато се движех напред усетих остра болка в крака. Бях се ударил в нещо дървено. Наведох се и видях дървени масички с дънерчета, подредени като чинчета в класна стая. Ох, че хубаво, най-вероятно бях стигнал до летния лагер.

Седнах на един дънер и се опитах да затворя очи, за да си помисля добре как да продължа. Спомних си за моя най-добър приятел Йо, който винаги знаеше какво да направи, как да се справи с нещо трудно или да намери решението на загадка, задача или каквото и да е. Той много често ми разказваше, че обича да ходи при свои приятели и заедно с тях да експериментират различни начини да се справят с трудни задачи и откривали как да общуват с децата и да намерят по-лесен начин как да решават, пишат и разбират материала. Изведнъж ми се прииска Йо да е при мен в разговор с него да стигна до ключа на загадката. Ще поговорим, ще задаваме въпроси, ще рисуваме и чертаем възможни начини да стигнем до решението. Ще повторим това, което изглежда близо до най-лесното постигане на целта. Дори и да сбъркам, той ми казва, не се притеснявай, запомни грешката и гледай да не я повтаряш. Това е по-полезно, отколкото да се страхуваш да бъркаш. Йо прави и игри при решаване на задачи по математика. Създава отбори и  всеки един решава задачи. Емоцията между играчите помага на мотивацията на всеки един от отбора да бъде концентриран и да стига до решението, за да спечели неговия отбор.  Между рундовете има беседи, които отвличат вниманието към теми на книжки, които помагат съотборниците да се заредят отново и да продължат напред.

Какво ли щеше да направи сега Йо, за да не съм сам тук и да се чудя как да продължа. Исками се да съм седнал на килима от трева, до мен има много приятели, моят най-добър другар Йо да ни наблюдава и да ни дава напътствия как да продължим, да се поиграем, да се посмеем и да сме напълнили кошницата с правилно решени задачи. При повече решени задачи Йо да ни дава интересни факти, които да научаваме допълнително и това ни прави някак си изпълнени с желание да знаем и още и още.

Чух звън, помислих си дали това не е звънецът за края на часа. Не ми се искаше да е свършила играта, в която всички играехме и учехме с голямо удоволствие. Звънецът пак изчурулика. Отворих очи. Бях в ученическата стая, правехме контролно по математика. Не можех да реша една задача, времето свършваше. След часът тръгвахме за летен лагер. Нямаше кой да ми помогне. Всички бяха впили погледи в листата със задачите. Така и не бях разбрал формулата, но учителката каза вкъщи да разберем задачите. Опитах, но нещо не ми достигаше.

Йо винаги е казвал да не се отказвам и аз не се отказвах. Имах нужда от нещо различно, да поиграем с формулата, да стане нещо като криеницата. Винаги е трудно в началото, но като започнеш да търсиш и имаш стратегия, намираш другите. Като го направиш няколко пъти и пробваш различни варианти, става лесно и предсказуемо. Наистина имах нужда от нещо различно, от възможност да попитам, от възможност да опитам, да експериментирам, да бъдем равностойни ученици и учители в играта. Звънецът пак изчурулика. Не съм сигурен къде съм в класната стая или на поляната с мъглата. Пътят е неясен. Ще се чуя с Йо на края на часовете, си обещах и усмивка се разля на лицето ми. Така ми стана една идея по-добре.

Share this: